АПОСТРОФ —Речник на българския език — алтернативна версия

АПОСТРО̀Ф м. 1. Грам. Надреден знак във вид на запетая, с който се означава изпусната буква или се предава на български, френски и др. правопис, напр.: наш’та, Жана д’Арк.

2. Прен. Обикн. мн. Книж. Остра дума или забележка, с която предизвикателно се прекъсва говорещо лице. Генков се престори, че не чу апострофа, и продължи да излага марксическите възгледи за ролята на личността. Ем. Станев, ИК I, 68. На другия ден оная паплач от сътрудници, на които статиите и дописките са били хвърлени в коша, като го подхваща — бре, апострофи, бре, освирквания, бре, викове: долу! — докато го бламирали, без да може да си прочете отчета. Чудомир, Избр. пр, 284. — Аз виждам хала ви! .. — уверяваше той, насърчен донякъде от това, че работниците отвръщаха на думите му само със смях и подигравки, но без гневни апострофи. Д. Димов, Т, 281.

— От гр. Bπόστρο5ος ’обърнат настрани или назад’.