АТЕСТАТ —Речник на българския език — алтернативна версия

АТЕСТА̀Т м. 1. Книж. Атестация. — Да се върнеш в столицата никак не е трудно.

Има толкова възможности за човек като тебе. — И не мисля да се връщам, само ще си разваля хубавия атестат... Ем. Манов, БГ, 181. В краен случай би могъл да напусне това ведомство и потърси работа другаде. Нима в цяла София не може да се намери работа за един стар, опитен служител с отличен атестат? Т. Монов, СН, 57.

2. Прен. Книж. Нещо, което ясно характеризира дадено лице; аргумент, показател, доказателство. Той усещаше още от начало някакво противно чувство при вида на тоя момък, под една ръка с псалтикията, под друга с "ипшата", два атестата съмнителни за развитието на мозъка. Ив. Вазов, Съч. ХХIII, 125. Участието в работата на народните читалища беше първостепенен патриотичен дълг, атестат за благородство и граждански идеализъм. ЛФ, 1956, бр. 4, 1.

3. Книж. Писмен документ за придобити права, обикн. във връзка с научно или специално звание. Атестат за научна степен.

4. Остар. Свидетелство, диплом за завършено образование. — И ти например да беше приел докторския си атестат от някой медицински факултет, а не в албанските баири, щеше да мислиш да правиш пари, а не бунтове... Ив.Вазов, Съч. ХХIII, 11.

— От лат. attestatum ’засвидетелствано’. — Н. Бончев, Съчинения, 1871.