БЛАГОДУ̀ШЕН

БЛАГОДУ̀ШЕН, -шна, -шно, мн. -шни, прил. 1. Който има добър, отстъпчив, благ характер; добродушен, добросърдечен. — С добро сърце бе и тя, — продължи Личо. — И една тиха бе, една благодушна, една приказлива. Т. Влайков, Съч. II, 203. — Хайде, бре Петко, да си ходим, щом ни пъдят! Не съм примряла за кръщенето им, нито за веселбата! И тя повлече навън благодушния си съпруг. Г. Райчев, ЗК, 113. Тя му се сърдеше по цели седмици, кълнеше го на ум и съжаляваше, че не е случила на по-благодушен човек. И. Петров, МВ, 116.

2. Който изразява доброта, благост. Той беше и псалт. Гласовит млад човек, с добра, благодушна физиономия, с вечна усмивка на нея. Ив. Вазов, Съч. Х, 164. Когато се смееше, това инак грозно лице, ставаше благодушно и дори хубаво. Й. Йовков, ЧКГ, 13. А с усмивка благодушна / гледат старци отстрана / и лулите им светулкат / в околната тъмнина. П. П. Славейков, Събр. съч. IV, 73.

Списък на думите по буква