БЛАГУВАНЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

БЛАГУ̀ВАНЕ¹ ср. Диал. Отгл. същ. от благувам¹; добруване. И бае Крачун се излъга: и той мислеше, че Господ му отмерил с по-дълъг аршин късмета. Мислеше, че неговото благуване отсега натам ще почне. М. Георгиев, Избр. разк., 233.

БЛАГУ̀ВАНЕ² ср. Диал. Отгл. същ. от благувам²; блажене1.

— От Н. Геров, Речник на блъгарский язик, 1895.