ВЕЙВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ВЀЙВАМ, -аш, несв.; вѐйна, -еш, мин. св. -ах, св. 1. Непрех. Подухвам леко и за малко; лъхвам. Когато излязоха на полето, един прохладен ветрец вейна въз бледите лица на пътниците. Ив. Вазов, Съч. VI, 182. Бях може би вече вдигнал пушката, когато изведнъж ми стана леко, като че тих вятър вейна и отнесе от моята душа нависнал тежък дим. Вл. Мусаков, СбЗР, 401. Вейне ли вятър в градините, / леко потрепват цветята. Ас. Босев, ВМ, 82.

2. Прех. Диал. Метвам нещо. Поп Врачев преметна очи и вейна отново мрежата. Ст. Даскалов, ВМ, 48. вейвам се, вейна се страд.

ВЀЙВАМ СЕ несв.; вѐйна се св., непрех. 1. Разг. Размахвам се, развявам се леко и за малко. От устременото му изкачване нагоре пешовете на пардесюто му се вейнаха назад, сякаш емнати от вятър. Т. Харманджиев, Р, 30.

2. Диал. Метвам се, прескачам през нещо леко и бързо. "И тенецът, като ни чу, че го гониме, остави кюнецо и се вейна през зида, та отнесе една керемида. Тѐ къде е прескочил и е отнесъл керемидата!" Й. Радичков, СР, 163.