ВЕЙКА —Речник на българския език — алтернативна версия
ВЀЙКА ж. Клонче от дърво или от храст, обикн. заедно с листата. По оголените вейки на дърветата трепереха умираещи последните листа и падаха със суха въздишка. Елин Пелин, Съч. III, 75-76. Като че събудена от сън, тополата, старата столетна топола .. разклаща вейките си и зашумява. Й. Йовков, СЛ, 94. Гондолата се плъзна край ясминовия храст. Едва сега се опомних, откърших голяма цветна вейка и я хвърлих към прозореца. К. Константинов, ПЗ, 143. Момчил извади тежкия си нож и взе да дялка брезите наоколо, та хвърчаха вейки и трески. А. Дончев, ВР, 180. Ден и нощ бръшлян посяга / към тополина снага, / вейки гъвкави протяга / с умолителна тъга. П. К. Яворов, Съч. I, 13. Той израсна кичест Явор, а до него аз Калина; — / той ме е прегръщал с клони, аз съм в него вейки свряла. П. П. Славейков, Събр. съч. I, 124.
◊ Слаб (сух) като вейка. Разг. Много, изключително слаб човек. Есенка беше почти безкръвна. Селяните не знаеха каква бе точно болестта, която я сушеше, но от време бяха я запомнили все така слаба, като вейка. Ст. Даскалов, Л, 64. Той се дигна, бледен и сух като вейка. Г. Караславов, С, 212. Ставам / стана на вейка. Разг. Отслабвам извънредно много.