ВЕЛЯ —Речник на българския език — алтернативна версия
ВЀЛЯ, -иш, мин. св. -их, несв., прех. и непрех. 1. Диал. Говоря, казвам; велям. — Руже, като се освободи Македония, тоя аскер ще се махне оттук. — И татко вели така. Д. Талев, И, 300-301. Търпение, търпение, той не слушал що му велела жената му. Нар. прик., СбНУ ХIV, 112. Татко му му велеше: / "Море синко, малечък! / Още си ми малечък, / не ти требит девойка". Нар. пес., СбБрМ, 490. ● Нар.-поет. вели-говори или вели-отговори. Насреща са му три моми. / Първа му вели-говори: / "Вземи ме мене, Иване". Нар. пес., СбНУ ХХII-ХХIII, 30. Кючюк Стефан вели, говори: / — Уйчо ле, Хаджи Димитър, / елате ми глава отрежете, / турски ме раци не дайте! Нар. пес., СбНУ ХLIII, 448. На кукувица си вели, / вели-отговори: / — Кукувице мъри, / .. / Не виде ли, мъри, / нейде мое майка. Нар. пес., СбНУ ХХХVI, 52.
2. Остар. и диал. Заповядвам, повелявам; велям. После няколко дена умряла вдовицата, която боляринът, като погребал, как що вели дълг християнски, зел Стоянчето дома си. А. Хаджоглу, ББ, 89. — Дохождат, господин капетан, дохождат двама люге, страшни, захващат да ме удрят в главата и велят: писувай — и аз писувам .. Й. Йовков, Разк. II, 85. веля се страд.