ВЀТО

ВЀТО, мн. няма, ср. 1. Юрид. Окончателна или условна забрана, наложена от държавния глава върху решение на държавен орган или от един държавен орган върху решение на друг държавен орган, чрез което се осуетява влизането в сила и прилагането на това решение. Людовик ХVI наложил вето на трите декрета [на законодателното събрание] и с това открито защитил контрареволюцията в един момент, когато революционна Франция била заплашена от война. Ист. Х кл, 1951, 21. На път от Виена за София той вече обмисляше първите си действия в столицата. Преди всичко ще упражни своето право на вето и няма да утвърди закона за народното опълчение. В. Геновска, СГ, 84. Президентът Петър Стоянов наложи четвърто вето върху закон, приет в парламента. Той върна вчера за ново обсъждане промените в Закона за Българския червен кръст. Сега, 1999, бр. 57, 2.

2. Разг. Забраняване приемането и прилагането на някакво решение. Няколко души плеснали вече ръце да приведат в изпълнение присъдата, но Ботйов,.., дал своето вето. З. Стоянов, ХБ, 213. Лекарят на австрийската група е наложил "вето", за да избегне възпаление на гърлото и други заболявания на своите спортисти. ВН, 1960, бр. 2642, 3.

— От лат. veto 'забранявам'.

Списък на думите по буква