ВЕТРЕН —Речник на българския език — алтернативна версия

ВЀТРЕН, -а, -о, мн. -и, прил. Остар. 1. Вятърен. Ветровитият баир над селото е само за тая работа. Една ветрена мелница би работила там не само когато има суша. Елин Пелин, Съч. I, 168. След време, посредством знанието, изнамериха ся ветрените мелници и водениците, които,.., избавили человечеството от една голяма мъка. Лет., 1872, 161. ● Обр. И бързаха онези ми ти момци, искаха да литнат с ветрени криле и да удавят врага. НБ, 1876, 201.

2. Вятърничав. Той прие маската на безвреден младеж, който се не интересува от общите работи, търсеше веселбите с ветрени другари, ходеше на лов, мислейки тайно за целта си. Ив. Вазов, Съч. ХIV, 59-60. Той приказваше най-много, смееше се, пускаше някакви анекдоти един след други, които не навреме и не на място казани, минаваха без никакъв ефект, даже глупаво, а самият той не е тъй глупав, колкото ветрен. Н. Попфилипов, РЛ, 150. Види се, закърмила го е самодива, защото откъде другаде би могло да дойде у него това влечение към песните, свирните, откъде и това умение сам да реди песни? ... Това ли е работа на царските синове? Ветрени дела за селски гъдулари. М. Смилова, ДСВ, 160.

◊ Меля като ветрена мелница. Диал. Неодобр. Прекалено много, непрекъснато говоря, и то обикн. празни приказки.