ВИСИНА —Речник на българския език — алтернативна версия

ВИСИНА̀, обикн. мн. висинѝ, ж. Поет. 1. Обширно свободно въздушно пространство, което се намира високо над земната повърхност; небесен простор, вис1, висине. Слънцето упорито бе се спряло посред синия небесен купол и сипеше огън и жар от висините. Елин Пелин, Съч. I, 17. Едвам се забелязваше и дим, като лека мъглица се издигаше нагоре и се разтапяше в небесните висини. Кр. Григоров, Н, 40. Всички тръгнахме по тясна пътека през джунглата. Над нас и около нас се издигаха вековни дървета с дебели стъбла, които се губеха във висините и там се разклоняваха. М. Марчевски, ОТ, 363. Люлей се облачето горе в висините, / люлей се и затуля най-подир звездите. К. Христов, Кр, 17. На изток греят слънце и луна, / звезди горят в лазурна висина. Ем. Попдимитров, СР, 78.

2. Планинско възвишение; височина. През целия остатък от нощта ние се лутахме по висини и долища, като знаехме само това, че отиваме към Мелнишко. П. К. Яворов, ХК, 170. На запад се издигаха един след друг висините на Малуша, Исполин, Патарешка, Мазалат. Ст. Станчев, ПЯС, 13. Върнахме се в Михалково. Слезнахме от непристъпните мохамедански висини в дерето. Н. Стефанова, РП, 104.

— Друга (диал. и поет.) форма: вишина̀.