ВНУКА —Речник на българския език — алтернативна версия

ВНУ̀КА ж. и м. Диал. 1. Внучка (в 1 знач.). Дъщеря на византийския севастократор Константина и внука на императора Андроника, Мария имаше горделивата осанка на рода си и нейните погледи,.., се впиваха, живи и стремителни, дето погледнеше. Ив. Вазов, Съч. XIV, 9. — Коя ли?... Яна ще го вземе. Цялото село вече ги преговаря. Баба Ерина се изненада: — Росафината внука ли? К. Петканов, СВ, 148. Петър свеза мир с Константина и Романа. После отиде в Цариград и ожени се за внука царева, дъщеря первородна Хрисофона сина царева. Хр. Павлович, Ц, 35.

2. Разш. Внук или внучка. — Значи да умреш искаш? И ти, и синовете, и внуките? Г. Стоев, ЦЗ, 18. — Да видя еднъж внука от тебе, ела тогава стой насреща ми. Ст. Чилингиров, РК, 109. Там ще ся слави, / от днес във веки, / негово [на падишаха] имя, от наште внуки. Ч, 1871, бр. 17, 542.

3. Племенница или племенник. Ти идеше, мило брате, / и сѐ едно ме прашаше, / за моята мила керка, / за твоята мила внука. Нар. пес., СбНУ III, 69.

— Други форми: уну̀ка, мну̀ка.