ВНУ̀ЧЕ

ВНУ̀ЧЕ, мн. -та, ср. Умал. от внук и от внучка. — Дядо, отвори ми, дядо! Старецът пусна внучето при себе си, взема го на ръце и дълго го милва с овлажнели очи. Елин Пелин, Съч. III, 65. Юрталанката бавеше внучетата си, влачеше се постоянно след дъщеря си и я гледаше в очите. Г. Караславов, С, 149. Там спеше и дядо Димко,.., съвсем грохнал и състарен, защото наскоро през една дъждовна нощ бяха най-зверски изклали цялото му семейство — жена, снаха и две момченца, внучета. П. Михайлов, МП, 113. Но минали три години, а ни на една от дъщерите не се родило дете, и затъжил цар Станимир, че ще умре, без да се порадва на мило внуче. К. Величков, ПССъч. VIII, 254.

— Други (диал.) форми: уну̀че, мну̀че.

Списък на думите по буква