ВЪ̀ЗЗИВ

ВЪ̀ЗЗИВ м. 1. Остар. Книж. Зов, призив, апел. Вторият [Виктор Юго] — пръв път има случай да си спомни, че съществува на света България и да направи за балканските славяни известния си пророчески въззив към Европа. Ив. Вазов, Съч. XVI, 94. То са въззиви към разума, първи опити за откриване смисъла на борбата, която се води. П. П. Славейков, Събр. съч. VI (1), 26.

2. Остар. Юрид. Обжалване на дело в по-висша съдебна инстанция за решение, взето в по-низша, което води до повторно разглеждане на делото по същество; апелация. Старовремското право не е познавало ни едно от съвременните правни средства за оплакване пред по-горен съд, каквито са: отзив, въззив, касационна и ревизионна жалба. СбНУ XXXIII, СXLI. Против неокончателните решения .. може да ся подаде въззив (апелация). ВП, 46. Всичките таквиз жалби се разглеждат и решават, без право на въззив, от един съдия. Е. Белами, ССГ (превод), 137. Равно с подсъдимий пра‑

во на въззив има и пострадалото лице, което е възбудило преследванието. ВП, 128.

Списък на думите по буква