ВЪЗХИТА —Речник на българския език — алтернативна версия

ВЪЗХЍТА, мн. няма, ж. Поет. Възхищение (в 1 знач.). Как живо, с искрена възхита говореше той [Лилиев] за Георги Бакалов, Гео Милев, Боян Пенев,.., Иван Димов, Олга Кирчева, Маргарита Дупаринова... Н. Лилиев, Съч. III, 430. Виждаха [пътуващите до по-далечните манастири] стара българска книжнина, която разкъсваше тъмната завеса на миналото и пренасяше погледа далеч напред, изпълвайки това тъмно минало с образите на една възкръснала за почит, възхита и национална гордост историческа действителност. Ив. Хаджийски, БДНН I, 181. Всички, които са го познавали, с възхита и преклонение говорят за редките му качества на човек, за благородството му, за себеотрицанието му, за хуманното му сърце. Пл, 1969, кн. 23,

60. За него някой казваше с възхита: / човек с талант / и непреклонен дух, / той божества и догми не почита, / лъжата дразни будния му слух. Л. Стефанова, СКО, 14.