ВЪ̀РШЕ

ВЪ̀РШЕ, мн. няма, ср. Събир. Диал. 1. Най-горните тънки клони, които заедно образуват върха на дърво. Вятърът съскаше из иглистите клони, люшкаше вършето, превиваше младите борове. Ив. Вазов, Съч. XXIV, 29. И защото ръцете му бяха кървави, посегнах да ги обърша във вършето на една ела. А. Дончев, ВР, 268. Върше липата люлей, — / в сянката счува се шепот сподавен. П. П. Славейков, Събр. съч. IV, 74. Израсъл е зелен явор; вършето му в сине небо, корене му в бял Дунава. Д. Манчев, БЕ I, 111. На сан ѝ се присънило: / чудно дърво чудновато, / връшето му дор до̀ небо. Нар. пес., СбНУ I, 19-20.

2. Много отсечени от дървото тънки клони заедно; въ̀ршина, вършинак. А отстрани и

отдясно на белия камък стоеше юрушката джамия, прост навес от върше между стъблата на четири бора. А. Дончев, ВР, 94.

Списък на думите по буква