ГЕРА̀Н

ГЕРА̀Н м. Диал. 1. Кладенец, от който водата се вади с помощта на геранило. Черковното клепало пак звънна в нощта и гни‑

лата кобилица на герана пак тъжно простена в двора. Елин Пелин, Съч. I, 59. И кобилицата на герана / там до кръстопътя в равнината / като черна е река простряна — / за проклятие към небесата. Н. Ракитин, Ст. II, 55. // Разш. Кладенец изобщо; бунар, излак. Всички герани из полето пресъхнали, а река в наше село няма. О. Василев, УП, 53. Снощи си замръкнах / в Ореофско поле: / ни ти геран има, / ни ти дърво има. СбВСтТ, 723. Разболя се майка ѝ, / .. / проводила Драганка / за студена водица. / Че ѝ грамнала ведрица, / че на геран отиде. Нар. пес., СбГЯ, 153. С игла геран се не копае. Послов., П. Р. Славейков, БП II, 138.

2. Герен (в 1 знач.) (Н. Геров, РБЯ). Дето плюят мнозина, геран става. Послов., Ст. Младенов, БТР I, 421.

Минавам (минувам) / мина като край пресъхнал геран. Диал. Минавам без да забележа, без да поздравя някого. — Я ги гледай, пуйки с пуйки — пропява той, като изглежда сестрите си, — минуват като край пресъхнал геран. Д. Немиров, Б, 21.

— От гр. γέρανος ’жерав; крик’.

Списък на думите по буква