ГИДИЯ —Речник на българския език — алтернативна версия

ГИДЍЯ, мн. ‑ѝи, м. и (диал.) ж. Нар.-поет. 1. Буен, смел и волен момък или мъж. Дойдоха си момци от царска служба — млади здраванаци момци — ето че си дойде и Горчо. Хубавец гидия беше тоя и .. потрепна Минка, като го видя що ръст е извишил, що лице е отворил. Ц. Церковски, Съч. III, 85. "Криво седи, право съди, / стар кадия: — / не оставя на мир село / луд гидия!" П. П. Славейков, Събр. съч. I, 15. Удря момък, удря, сили — / на гърди навел главата. / За гидия от небето / слънце сутрин не изгрява, / среща хе — отзад пердето / нему то се навестява. П. К. Яворов, Съч. I, 8. Милка са Черньо присмяла: / "Черньо льо, черна гидия, / Черньо льо, черно ратайче." Нар. пес., СбНУ ХLVI, 265.

2. Гидийка. Дима е итра гидия — / тя не уви китка шарена, / ами си сръче [стръкче] откъсна, па го на ухо затъкна. Нар. пес., СбНУ ХLVI, 138. Петстотин пушки пукная, Петкано, луда гидийо! Петстотин леша падная — / петстотин млади юнака. Нар. пес., СбНУ ХLVI, 74.

— От тур. gidi 'сводник; немирник'.