ГЛИНА —Речник на българския език — алтернативна версия

ГЛЍНА ж. 1. Само ед. Пръст с различен цвят (обикн. кафява, червена, жълта и др.), която при поемане на вода става пластична и жилава, при обработка запазва придадената ѝ форма, а при изпичане се вкаменява, поради което се използва в грънчарството, скулптурата и в строителството. Валеше дъжд. Беше тъмно и разкаляната глина, и мократа трева коварно се изплъзваха под краката. Л. Дилов, ПБД, 52. Фасадите на къщите, измазани с глина или вар, бяха покрити с низи от прясно набран тютюн. Д. Димов, Т, 26. Една стара жена лепеше с глина изкривените стени. Й. Йовков, Разк. II, 198. Той сега изпрати в Охрид и Преспа цели кервани волски коли, натоварени с мрамор и дялани камъни,.. и съдове от печена глина,.., които се изработваха тук или бяха останали от стара Елада. Д. Талев, С II, 198. Стоян беше грънчар. Имаше си малка грънчарница и правеше от глина чудесни грънци и стомни, които шареше с жълта и зелена боя. Св. Минков, ПК, 30.

2. Само мн. Различни видове от тази пръст. На първо място се разглеждат пластичните сурови материали — глините. Те са основните вещества при производството на почти всички видове керамични изделия. В. Пеев, МК, 3.

◊ Бяла глина. Вид глина, която се използва за произвеждане на фаянс и порцелан; каолин.

— Друга (остар. и диал.) форма: гнѝла.