ГЛУМЯ —Речник на българския език — алтернативна версия

ГЛУМЯ̀, ‑ѝш, мин. св. ‑ѝх, несв., непрех. Остар. Книж. Глумя се. — Не помрачавай бъдния вечер, ами дай прасето, че е хранено на мляко, а пък аз нямам мезе за виното — глумеше Драгой. Ив. Вазов, Съч. ХII, 61. Като го слушам, аз си мисля, че ние българите още не знаем да водим занимателен разговор и да глумим без обида за някого от присъствующите. Ив. Вазов, Съч. ХVII, 34. Мощният възглас на Дика към живите заглуши цяла София и Vivos voco почна да се употребява подигравателно по адрес на всеки, който обичаше да глуми с политическите въпроси. Бълг., 1902, бр. 449, 2.

ГЛУМЯ̀ СЕ несв., непрех. 1. Шегувам се, закачам се с някого. — Ще сляза, чакай само да видя добре ли сме направили с теб покрива, здраво ли сме заковали гредите и дъските. Че ако духне вятър, да не ги отнесе в гората — пошегува се Ивайло. — Не се глуми, Ивайло, малко сърдито отвърна жената. Ст. Загорчинов, Избр. пр III, 280.

2. Подигравам се, присмивам се на някого. Ти, дето търси бога и тайната на двата свята, а сега като вълк ходиш, с всичко се глумиш и злобиш, можеш ли да се продадеш за доброто на някого? Ем. Станев, А, 197. Той все още си мислеше за сродяване с чорбаджията и не искаше да слуша как се глумят с него. Ст. Дичев, ЗС II, 207. И запрети им ти, на мъртвеците живи — / над моя хладен прах порой сълзи да леят, / сълзи лъжливи, — с реч тържествена и дива / над мен да се глумят. П. П. Славейков, Събр. съч. IV, 140-141.