ГЛУХО —Речник на българския език — алтернативна версия

ГЛУ̀ХО. Нареч. 1. Без да се чува ясно, отчетливо; сподавено, заглушено. Вятърът се беше поусилил и глухо фучеше между плетищата и клоните на орехите. Ив. Вазов, Съч. VII, 127. Четирите колелета на каруцата запръскаха по-силно из рядката кал на селския път. Разслабеният ѝ скелет глухо затропа посред печалното, пусто и разкиснато от дъждовете поле. Елин Пелин, Съч. I, 42. И ето далеч някъде, глухо задавено, като че изпод земята, но все пак ясно, зачува се ура. Й. Йовков, Разк. I, 79. В тоя миг някъде зад мене се чу хрипав, задавен от вълнение глас, който прозвуча глухо и страшно в тишината. Др. Асенов, СВ, 42-43. Борис се посъвзе и запита глухо, като че ли гласът му идеше изпод земята. К. Калчев, СТ, 209. Мълчи народът! / Глухо и страшно гръмат окови, / не чуй са от тях глас за свобода. Хр. Ботев, Съч. 1929, 11.

2. Без да е изразен открито, явно, без външни изяви; смътно, сподавено. — И Борислав е замесен от същото тесто, от каквото и другите. Ако той стоически понася загубата на Тамара, яростта все ще пламти глухо в гърдите му против Асеня. Ив. Вазов, Съч. ХХ, 32. — Кръвта толкова години бе кипяла глухо в гърдите, сега иска да се лей. Ив. Вазов, Съч. ХVIII, 96.

3. Без движение и шум, без признаци на живот; неоживено, напълно тихо, безлюдно, пусто. Тихо и глухо е в гората. Ем. Станев, ЯГ, 46. Из манастира не се мяркаше жив човек. Глухо и тихо, като в заспиващо село привечер, когато завали сняг и покрива равно всичко — хамбари, покриви, дворове. Зл. Чолакова, БК, 23. Затворените безлюдни къщи тъжно и глухо немееха. Елин Пелин, Съч. I, 16. Тъй тихо, тъй глухо бе в дома на доктор Петранов, като че в етажа нямаше жив човек. Д. Калфов, Избр. разк., 80. В леса владееше тишина и безмълвие дълбоко. Глухо, пусто. Ив. Вазов, Съч. ХХIV, 24. В къщи е глухо. Издалеч само се чува шум от сбора. П. Тодоров, Събр. пр II, 215. Наокол е шумно. Но в тази ограда / е глухо, безмълвно, всегдашен е сън. Ив. Вазов, Съч. I, 7.