ГЛЪЧКА —Речник на българския език — алтернативна версия

ГЛЪ̀ЧКА ж. 1. Само ед. Шум от едновременно високо говорене, викове и под. на много хора, събрани на едно място; врява, виканица, глъч, гълчава. Не мина и половин час и кръчмата се изпълни със страшна глъчка. Приказваха всички, на едно място се караха, на друго — пееха. Й. Йовков, ВАХ, 82. Глъчката тука беше тъй голяма, че никой с никого не можеше да се чуе. Ст. Загорчинов, ДП, 111. Ваканцията бе свършила, бялата училищна сграда се бе изпълнила сякаш до самия покрив с радостната и развълнувана глъчка на учениците. П. Вежинов, СО, 195. От селището долиташе сподавена глъчка от човешки гласове, скърцане на коли. Д. Димов, Т, 693.

2. Сърдито, високо говорене, обикн. с каране, навикване на някого; глъч. И въз сичко туй колко глъчки, колко псувни и навикванета получават ратаите от своите господаре и господарки! Т. Влайков, Съч. II, 91. И туку нечаено в потъмнелия му ум зеха да се нижат глъчките на дяда му, че човек няма да стане, че две на едно няма да събере... П. Тодоров, И I, 118. Научен да се закача с момите, той не се стърпял да не закачи и нея,.. Това го направил той нарочно да я уплаши и, разумява се, и да чуй от нея обикновените сръдни, глъчки, клетви, като от други момичета. П. Р. Славейков, Избр. пр II, 19. Отначало оплаквахме са, скачахме, викахме срещу кайметата, а сега вече привикнахме да ги приемаме без глъчка и със смирение. НБ, 1877, бр. , 256. Те [игумените] можали да наказват манастирските хора с глъчки, мъмране, глоби, даже и със затвор. СбНУ ХХХIII, LIХ.