ГОРКО —Речник на българския език — алтернативна версия

ГО̀РКО̀ нареч. 1. С огорчение, с горчивина; много тъжно, с голяма скръб. Едва сега Йошка забеляза майка си и горко зарида. Й. Йовков, Разк. II, 153. Сичкият Балкански полуостров е екнал от плачове и ридания на злочести майки, които оплакват горко своите обезчестени и изклани рожби. НБ, 1876, бр. 15, 57. Надписът ѝ [на плочата на Хрельо],.., гласи: ".., (кесарю, достоен за необичайна възхвала,) кесарицата, твоята съпруга, която ридае и страда, плаче горко (цяла обзета) от печал, като не те вижда тебе сладкий пред себе си". Ст. Михайлов, БС, 217. Като останал сам, Юстиниян тутакси наредил да му съберат Върховния съвет,.. Наругал ги заради тяхната историческа неосведоменост.. Сепнали се първенците и горко се завайкали, че пак първи императорът трябвало да ги подсети за назрелите исторически проблеми. Р. Ралин, НН, 14.

2. Обикн. при лич. местоим. в дат. За израз на съжаление, окайване. Друга каза, че умрелите — умрели, но теглото остава на живите и горко на клетото ѝ сираче. Съвр., 1975, кн. 2, 13. Когато излезе от залата на конака, Андон тръгна като замаян. Онова, което се шепнеше от ухо на ухо из Тракия, тук беше жестока действителност. "Горко ни, мислеше си младият човек, без Левски накъде?" Ст. Дичев, ЗС I, 760. Горко ни! Скръб неизмерна постигна земята ахайска! Ас. Разцветников, Избр. пр III, 15.

◊ Тежко и горко. Разг. Израз за окайване. Тежко и горко на този народ, чиито поколения отиват към бъдещето, отхвърляйки като ненужен товар знанието за миналото на своите бащи и майки. В. Йосифов, Избр. тв I, 204. Свой своего не храни, тежко и горко кой си го няма. Погов.