ГРОЗА —Речник на българския език — алтернативна версия
ГРОЗА̀1, мн. няма, ж. Остар. и диал. 1. Страх. На улицата останахме само аз и непознатият господин. Всичко това стана толкова бързо, че едва сега погледнах внимателно спътника си и, помня, мигом по жилите ми се разляха тръпки на гроза. Г. Райчев, Избр. съч. II, 219. Грозьо сякаш не уби: пропастта грабна жертвите му. И това беше дваж по-страшно!..; нему олекна уж, но го обхвана и грозата, дойде му да хукне нанякъде. А. Страшимиров, ЕД, 105. Минка гледаше как се въртят очите на буля Костанда и я хващаше гроза: ух, че противна жена! М. Кремен, СС, 46.
2. С гл. съм или ставам в 3 л. ед. и дат. или вин. от крат. лич. местоим. гроза ми (ме) е (става). Изпитвам страх; страх ме е. Неволно безпокойство го обзе при мисълта за опасностите, които се крият за минувача из подобни подземия.. Беше му гроза вече в тоя зандан. Ив. Вазов, Съч. Х, 128-129. — Недей им взема децата от къщите, ще се разбяга, беим, селото.. Ами я да няма никого, нали ще ви бъде и вам гроза да живеете лете тука сами. Ц. Гинчев, ГК, 137. Но ето пещерата се стеснява и пред нас се отваря само една дупка, голяма, колкото да мине човек. Гроза ни става от тоя затворен пущинак. Ив. Вазов, Съч. ХVII, 50. Я виж какво е тъмно на двора, мърчи като в рог; но как ми са види тъй като пусто, мене ма е гроза да сляза долу. Ил. Блъсков, ПБ III, 38.
ГРОЗА̀2, мн. няма, ж. Остар. Книж. Заплаха. Никой не може да си помисли, че Русия ще остане хладнокръвна зрителка в онези минути, когато са окаже гроза за съдбината на княжествата. НБ, 1876, бр. 9, 33. Ако долньото духовенство, т. е. поповете.., и да са състои от природни българе, но грозата на гръцкия епископ обуздава сякого от тях. НБ, 1876, бр. 17, 67.
— Рус. гроза.