ГЪВЪК —Речник на българския език — алтернативна версия

ГЪ̀ВЪК, ‑вка, ‑вко, мн. ‑вки, прил. Остар., сега поет. Гъвкав. Сега си обяснявам най-добре как тия черни и страстни очи можаха да заслепят Александровите,.., как това гъвко тяло в прегръдките му можа да го накара да забрави и жена, и синове. Ив. Вазов, Съч. ХХ, 125-126. Дори седнал, личеше, че той [мъжът] е много висок, много тънък с тесни рамене, целият някак източен и гъвък. К. Константинов, СЧЗ, 56-57. Българският език по основния си тон е рязък, енергичен, но гъвък и способен да предаде най-буйни и екстазни движения на душата. П. П. Славейков, Събр. съч. VI (2), 142. Хубава си, мила моя, / любава си: / Гъвък стан, фиданка съща, — / кой, кажи ми, го прегръща? П. К. Яворов, Съч. I, 14. Дреме влажният лес. Няма път. Тишина. / Гъста мрежа от гъвки лиани / се изправя пред нас като жива стена / и незнайни съкровища брани. Л. Стефанова, СКО, 32.