ГЪГНА —Речник на българския език — алтернативна версия

ГЪ̀ГНА, ‑еш, мин. св. гъ̀гна̀х, несв., непрех. Говоря или пея неясно през нос. Турчинът се клатушкаше на седлото и сънливо гъгнеше проточено маане. Д. Марчевски, ДВ, 7. Зррр! Зррр!... Писарят грабна слушалката.. — Ало! Оглушахте ли? — гъгнеше някакво сипкаво тенорче. Ив. Хаджимарчев, ОК, 226-227. — Достатъчно! — се чу пак неговият тръбен глас. Той гъгнеше така неясно, сякаш идеше някъде отдалече. П. Михайлов, МП, 23. Само щом чуеха името на сатрапа, вавилонците трепереха от страх, а хронистът също беше вавилонец. Ето защо и гласът му гъгнеше. Й. Попов, БНО, 41. ^● Обр. Саксофонът отчаяно гъгнеше някакъв блудкав романс. Ст. Марков, ДБ, 340. Но ние влизаме вече в улиците на Банско, електрическите лампи остро блясват, един грамофон гъгне! Празникът свърши. К. Константинов, П, 32.