Д —Речник на българския език — алтернативна версия

Д, мн. няма, ср. 1. Петата буква от съвременната българска азбука, с която се означава съгласната д (самостоятелно изговаряна "дъ"), в старобългарските азбуки наричана "äîáðî". Печатно д. Ръкописно д. Главно Д.

2. Фон. Алвеозъбна предноезична преградна експлозивна звучна съгласна. Меко д. Твърдо д.

3. Като числ. поредно: а) За означаване на петия от поредица еднакви предмети, неща (изговаряно "де"). Вход Д. Параграф Д, точка д. б) При цифрова номерация, когато няколко предмета, неща са отбелязани с един и същ номер (изговаряно "де"). № 10^д. VIII^д кл.