ДЕБЯ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДЀБЯ, ‑иш, мин. св. дѐбѝх, несв., прех. Остар. и диал. Дебна. През него [площада] минаваше груповият полицейски началник Филип Чехларски.. Но от всички, които го видяха сега на площада, никой не каза добро за него: — Гледай го как деби като хрът. — Това му е работата. Т. Харманджиев, КВ, 21. Кучето подушило книгата и побегнало настрана. "Не е моя работа, рекло, да чета; аз чувам къщата, ноще не спя, плаша обирници, ходя на лов, дебя зайци, търся яребици — стига ми толкова." Д. Манчев, БЕ II, 26. Постоянни, хитри и опрятни людие, които много малко мислят за душата, а само дебят сгодни случаи за себе, колкото и да зимат преднина в света и да лъщят, тии пак може да нямат ни мръвка възвисен характер, ни шушка истинско величие. Й. Груев, СП (превод), 230. Възмогнати над тях царствени орли, / се към усоите с устрелен поглед вият / и дебят плахите кошути, що се крият / низ дебри и гори. П. П. Славейков, Събр. съч. III, 6. ^● Нар.-поет. дебом дебя. Я се не бой, Нишлим Муста бего! / Това не е люта алетина, / но това е Момчил добър юнак. / Дебом деби да го издебиме, / издебиме, сабля докачиме, / и па после раци увържеме. Нар. пес., СбНУ ХLIII, 221. Не е страшно куче, дето лае, а дето деби. Погов. дебя се страд. и взаим.

ДЀБЯ СЕ несв., непрех. Промъквам се тайно, незабелязано някъде; прокрадвам се. Баба ми подаде разтрепераната си ръка. Започна да ме превежда покрай къщата, дебеше се тайнствено, оглеждаше се. Й. Вълчев, РЗ, 113. Ето ги гнездата на лястовичките под стряхата на двора и вратичката на градината! Ето и плета, дето си се ти дебил и дразнил ловчията. Н. Бончев, Р (превод), 75.