ДЕТЕНЦЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДЕТЀНЦЕ, мн. (рядко) ‑а, ср. Умал. от дете. Върху меката постилка в каруцата до малкия Иванчо спеше сладко едно друго детенце, повито в чисти пеленки. Елин Пелин, Съч. I, 186-187. Най-голямото ѝ детенце беше момиче и наричаше са Пенка. Л. Каравелов, Съч. VII, 50. И детенца много на маждрак набиха. Ив. Вазов, Съч. II, 69.

◊ Мамино детенце. Разг. Пренебр. Разглезен, разхайтен млад човек (по едноименната повест на Л. Каравелов "Маминото детенце"). — Разглезил съм го не аз, а ти! Направила си го мамино детенце! Сополанко! Станал бил ленив... Защо? Защото вършиш всичко вместо него... Др. Асенов, СВ, 83. Писарят извади от джеб листа с нарядите и надникна в него: — Нешко Морунов. — Лошо... мамино детенце! Да се извика! Ив. Хаджимарчев, ОК, 384.