ДЖУКА —Речник на българския език — алтернативна версия

ДЖУ̀КА ж. Диал. Устна; бърна, джуна. Сигурно този нов богаташ се усмихва със сините си дебели джуки не само защото се чувствува щастлив и силен, но и защото иска да блесне златото в устата му. Г. Караславов, Т, 5. Босилков издава презрително джуката си и прелиства с явно неодобрение няколко листа. Сп. Йончев, СбСт, 157. Пустото турче Алийче, / като речеше: "Марийче!" — / джуките му се пукаха / на три-четири дялове! Нар. пес., СбНУ ХLVI, 242.

— Друга форма: жу̀ка.