ДЗЪН —Речник на българския език — алтернативна версия

ДЗЪН междум. Обикн. удвоено или утроено дзън-дзън, дзън-дзън-дзън. За наподобяване на звук от звънец, от удар върху стъкло и др. Звънчетата весело запяха.. — Дзън-дзън-дзън! Дий! — се унесе след тях кочияшът и поде някаква стара песен. Д. Талев, СК, 94. Дзън, дзън — отминават те [шейните] с лек, приятен шум, като оставят след себе си две огледално излъскани пътеки за децата. П. Михайлов, ПЗ, 120. Дзън-дзън, дзън-дзън. И между всяко обаждане на звънчетата се чуваше и тежкото тупкане на тоягата. Елин Пелин, Съч. IV, 37.