ДИВАНЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДИВАНЀ, мн. ‑та, ср. Разг. Глупак, наивник, дивак, балама, будала. Ама и аз диване, защо не си пренесох дисагите в тая стая! Ал. Константинов, БГ, 44. Не мога да я [тиквата] накуся даже! — отговори Душко и си помисли: гледай, какво диване излязох, трябваше да взема! .. Диване съм си, диване, и туй то! Елин Пелин, Съч. I, 201. А все пак се изправи и застана като някакъв дънер и поради това се ядоса на себе си. "Ама че съм диване!" — рече си той и се задъха от мъка. Г. Караславов, ОХ III, 17. Руг. За изразяване на неприязнено, пренебрежително отношение към някого. — Сядай тук, диване такова! — викаше му полугласно Чумакът и го натискаше на стола. Й. Йовков, Ж, 1945, 19. — Къде бре... хей! Какво правиш, бе говедо? Диване! Ах ти, гнидав селянин... Елин Пелин, Съч. I, 51.

— От перс. през тур. divane.