ДИВЕЯ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДИВЀЯ, ‑ѐеш, мин. св. дивя̀х, прич. мин. св. деят. дивя̀л, ‑а, ‑о, мн. дивѐли, несв., непрех. 1. Живея примитивно, откъснат от човешко общество или далече от цивилизовани райони подобно на дивак. Ходя по лов и бия вълци и мечки. Разправям се с дивеч и сам дивея. Ив. Вазов, Съч. ХХ, 68. Старият Парцалан и лете, и зиме дивееше на колибата си, по пущинаците — само по Великден, за червено яйце ще слезе в селото.

Ил. Волен, МДС, 219. Когато беше здраво, пускаше го и Ния с другите деца в махалата — тъй искаше Лазар, пък и тя: да не дивее детето, да дружи с другите люде. Д. Талев, ПК, 830. И ще заведеш тая жена в Караорман да дивее, да храни кокошките и да меси хляб на аргатите! Ем. Станев, ИК III, 95. — А аз си мислех: кой ли важен ще се вдигне от София, за да дивее сам в тази киша тук... Кл. Цачев, СШ, 121.

2. Проявявам се като див, невъзпитан човек; беснея, лудувам. Нали си е един на баща и майка и чорбаджийски син, какви ли не лудории прави Теню Гълъбарев! Ходи, дивя, на второсрочна служба остава, ергенува, па накрай и четири години в затвора прекара. Г. Караславов, Избр. съч. II, 70. Непрокопсан син, дивее по хорища и по кръчми. Ст. Младенов, БТР I, 536.

3. За местност и под. — ставам пуст, необитаем, запазвам и възвръщам първичния си вид; подивявам. Долът дивееше сѐ повече и повече и ставаше безжизнен и страшен. Ив. Вазов, СбНУ I, 72.

ДИВЀЯ СЕ, ‑ѐеш се, мин. св. дивя̀х се, прич. мин. св. деят. дивя̀л се, ‑а се, ‑о се, мн. дивѐли се, несв., непрех. Остар. и диал. Дивя се, учудвам се. Всякой ся дивее на нейната [на дъгата] хубост, а малцина знаят как става тя. Лет., 1871, 100-101. Знаменитият министър Сир Роберт Пил само покрай ранната си приука на труд .., разтвори си такива забележителни дарби, които направиха да му ся чудят и дивеят в британский парламент. Й. Груев, СП (превод), 54.