ДИВЯ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДИВЯ̀¹, ‑ѝш, мин. св. ‑ѝх, несв., прех. Диал. Правя някой да стане див, да подивее (Н. Геров, РБЯ).

ДИВЯ̀ СЕ несв., непрех. Държа се, постъпвам като човек, който не е свикнал да общува с хора; стеснявам се, срамувам се. — Нека да добият господарски нрави, обясняваше той, а не да се дивят и гушат пред хората като Анко Разпопчето. Ив. Вазов, Съч. ХХII, 10. Аз викам някои от тях, за да поприказвам с тия българчета, .., но те се дивят и отбягват. Ив. Вазов, Съч. ХVI, 30.

ДИВЯ̀², ‑ѝш, мин. св. ‑ѝх, несв., прех. Предизвиквам възхищение, учудване у някого. Поколения от мъдреци велики, .., са дивили света с произведенията на своя ум. Ив. Вазов, Съч. ХII, 148. Дивеше ме и трогваше божата градина, подкрепяше ме с обещание за добро. Ем. Станев, А, 73. Да иде време по-спокойно, по-честито, / озърна щат се вси учудено назад — / и паметниците незиблеми, които / въздигнали сме ний, тепърва ще дивят. К. Христов, Избр. ст, 287. Българио, дивиш ме ти, / пленяваш ме, о земльо драга, / със тез планински висоти, / върху които свода ляга. Ив. Вазов, Съч. V, 96.

ДИВЯ̀ СЕ несв., непрех. Изпитвам възхищение, удивление или учудване от нещо, като обикн. му давам и външен израз; учудвам се, възхищавам се. На улиците, по които минаваше манифестацията, излизаха любопитни хора и се дивяха на бодрото гъмжило, забързало след червеното знаме. П. Здравков, НД, 52. — Бре че хубости, бре че чудесии! — дивеше се дядо Матейко, като гледаше тия чудни райски красоти, които само праведниците ще видят. Елин Пелин, Съч. I, 34. Но нима Копривщица е само музей, питах се аз, когато се дивих на великолепните тавани и порти, на чудесните наивни рисунки по алафранги и фронтони? Н. Стефанова, РП, 70. Хубаво си, отечество мое!... Малко ли пъти съм се катерил по твоите гигантски планини и съм се чудил и дивил на твоите гори и поля. Ив. Вазов, Съч. ХVII, 136.