ДОБА —Речник на българския език — алтернативна версия

ДО̀БА, мн. (рядко) ‑и, ж. Старин. Със съгл. или несъгл. опред. Определен период, час от година, месец, денонощие и т.н.; време. Не че ония години са били лишени и от мъки, и от горчивини. Имало ги е — .. — но те сега са изличени, видят се само ясните страни на нещата и от далечината, от която гледаме оная доба, всичко в нея ми се вижда светло и радостно. Ив. Вазов, Съч. Х, 151. Шъпнат отколешни легенди. Чак от времето на тракийските конници и техните прочути ковачи, гравьори и свирачи, от времето на техните светилища и змейови къщи (долмени), та до елинска и римска доба. Ст. Станчев, ПЯС, 100. Човекът със могъществената мощ, прославения мъдър мъж / в незнайни доби онемели открил съкровища богати. В. Марковски, ПЗ, 126. Коя доба е? // Обикн. с предл. за или със следв. изр. със съюз да. Удобен, сгоден, подходящ или назрял момент, когато трябва да стане, да се извърши нещо. Къде ми си тръгнал? Сега ли е доба / за път? К. Христов, Избр. ст, 209.

◊ Ни на една доба. Диал. В неудобно време, в несгоден момент; по никое време. Потайна (глуха, късна) доба. Нар.-поет. Времето от полунощ до първи петли, когато според народните поверия бродят тъмни сили и зли духове. Нощем се отлъчвал [Петър Осоговец], .., в незнайни места, ходил в потайна доба по самодивски хорища билки да бере, та в име бесовско да цери неизлечими недъзи. Н. Райнов, КЦ, 93. Събрали се бяха те по тъмно тук и останаха да почакат до първи петли .. И така крояха те — да стигнат чифлика по глуха доба. Д. Талев, ПК, 531. — Настана потайна доба. Пазачите са заспали. А. Каралийчев, ТР, 200. Майка сина жени / по потайна доба, / снаха по двор шета. Нар. пес., СбВСтТ, 447.