ДОБЛЕСТ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДО̀БЛЕСТ, ‑тта̀, мн. ‑и, ж. 1. Само ед. Книж. Способност да се постъпва смело, честно и открито, без оглед на лични интереси, готовност да се действа самоотвержено. Образът му се осия от оная благородна, тиха небесна светлина, която само великите пламвания на доблестта хвърлят въз човешката физиономия. Ив. Вазов, Съч. ХХII, 48. Разказвайте на вашите деца и внуци за доблестта на българския войник. Л. Стоянов, Х, 63. В "Кратки бележки из моя живот" Д. Благоев разказва как учениците на Славейков следят тази борба и се учат на гражданска доблест от своя учител. З. Тодорова и др., Христом. VII кл, 9. След три дни стана първата експлозия. За щастие без жертви. Доблестно си признах, че вината е само моя. Възхитиха се от доблестта ми. Ив. Остриков, СБ, 61. Но де е доблестта, да се не хвърля прах / в очите на света, да се признай без страх, / че тез злодеи са живели между нази. К. Христов, Избр. ст, 166.

2. Остар. Положително качество, достойнство. Доблестите на римляните възбуждали неволно удивление между гърците, на които нравите в туй време се отличавали вече по своята развала. Н. Михайловски, РВИ (превод), 219-220. Като се утвърдиха в Европа, турците не можаха да спазят вече прежните си благородни юнашки доблести. Т. Шишков, ИБН, 300. И самите осъдени ще да са намерят в голямо учудване като гледат себе си осъдени за вина, която вчера почитаха у тях за доблест, достойна за награждение. НБ, 1876, бр. 43, 167.