ДОБЛЕСТЕН —Речник на българския език — алтернативна версия

ДО̀БЛЕСТЕН, ‑тна, ‑тно, мн. ‑тни, прил. Книж. 1. Който има, който проявява доблест. Подозирайки, че той насърчава народа да си държи бащината вяра, турците го осъдиха на смърт като бунтовник .. Доблестният българин от това не се стресна, нито пък почувствува най-малка жалост за живота си. Д. Линков, ЗБ, 63. Стамболовският режим, в борба с който най-съвестните и доблестни българи не пожалиха сили и живот, не бе нищо друго освен мъртвило. П. П. Славейков, Събр. съч. VI (2), 352-353. На секи две минути песента ни се прекъсваше, за да викаме .. в един глас: "Бунт! Бунт! на оръжие сички! ... Първото лице, което се осмели да излезе насреща ни, за да ни поздрави и да пожелае добър успех на святото дело, бе съпругата на Ф. Щърбанов. Тая доблестна жена беше сварила да откъсне и няколко стръка здравчец, от който подаде на секиго от нас по един. З. Стоянов, ЗБВ II, 19.

2. Който е проява на доблест, който е изпълнен с доблест. Бойните припаси .. бяха вече на привършване. И на последния войник стана ясно, че трябва да избира или позорна капитулация, или доблестна смърт. В. Нешков, Н, 192. Той се престраши и направи едно доблестно и последно усилие. Ив. Вазов, Съч. VIII, 23. Директорът беше потресен. Просълзен, пред цялата гимназия похвали доблестната ми постъпка. Ив. Остриков, СБ, 59. Ето едно доблестно дело [спасяването на давещ се човек], което прави чест на един от нашите съотечественици. ЦВ, 1855, бр. 256, 9.