ДОВЕРЧИВ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДОВЕРЧЍВ, ‑а, ‑о, мн. ‑и, прил. 1. Който е склонен да проявява доверие, който лес‑

но се доверява, вярва на другите. Някои от нашите сънародници не устояваха на изкушението да изиграят доверчивия старец и почти редовно плащаха само половината от онова, което консумираха. К. Константинов, ППГ, 219. Той беше наивен, доверчив и способен да даде душата си на онзи, който знаеше изкусно да го поласкае и подлъже. Елин Пелин, Съч. III, 16-17. Непоправим оптимист, привикнал на всичко да гледа от добрата му страна, той беше доверчив до наивност, до глупост. Ал. Константинов, БГ, 120. От свенлив, какъвто беше най-напред, той скоро стана доверчив и излиятелен и ме посвети в своите най-скъпи въжделения и интереси. Ив. Вазов, Съч. VIII, 153-154. // Който е присъщ на такъв човек. С душа доверчива и със сърце неначето от изпитанията на живота, той се намери неприготвен да ги посрещне. Ив. Вазов, Съч. ХХIII, 94. "Сърцето ти е, дъще, доверчиво, / пази се от издайници навред!" Бл. Димитрова, Л, 190.

2. Който изразява доверие. Погледът му бе открит, ясен и доверчив. Т. Влайков, Съч. I, 1941, 19. — А вие защо сте го търпели? Девойката се усмихна тъжно, безпомощно и сви рамене в наивен и доверчив жест. — Навярно заради името ви! — каза просто тя. С. Северняк, П, 76. На овална порцеланова плоча стоеше фотография на младо момиче.. Очите ѝ бяха големи, бистри, а усмивката... каква доверчива, радостна усмивка! Й. Йовков, Разк. III, 39.