ДРУГАРЧЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДРУГА̀РЧЕ, мн. ‑та. 1. Умал., понякога гальов. от другар (в 1, 2, 3 и 6 знач.). Децата бяха свикнали с живота в класната стая и всяко бе си намерило другарче. Ил. Волен, РК, 16. — Какво четеш, миличко другарче? Ив. Вазов, Съч. III, 144. Аз искам да ми бъдеш другарче. Всичко да ми казваш и всичко да ти казвам. Ти знаеш какво ме интересува у тебе — моралните придобивки! Ст. Грудев, АБ, 202. — Гавриле, верно другарче,/ Коя ти мома хареса? Нар. пес., СбВСтТ, 1022. ^● Пролет, пролет иде!/ Златно минзухарче / над снега се види —/ първото й другарче! Ив. Вазов, Съч. III, 208.

2. Разг. Ирон. или пренебр. Другар (в 4 и 5 знач.). — Това са износени машини, другарче. Всичко можеш да очакваш от тях. Л. Станев, ПХ, 39. — Я бе, другарче! По още две бири! ВН, 1959, бр. 2456, 4. Е, трябва да се направи някаква малка услуга на господата от полицията. Да се посочат имената и адресите на другарчетата. Защо не? Нали трябва да се изкупят предишните необмислени увлечения. Ив. Остриков, ППА, 14. — Охо, братле, остави и за нас! — каза Шомпола и дръпна бутилката от ръцете ми. — Баща ми няма изба, взеха му я другарчетата — добави той и надигна бутилката. Сп. Кралевски, ВО, 57.