ДРЪНЧЕНЕ —Речник на българския език — алтернативна версия
ДРЪНЧЀНЕ, мн. няма, ср. Отгл. същ. от дрънча̀; дрънкане. Някъде зад себе си чу дрънчене на бакър. Не се обърна, знаеше, че е старият, който отива да дои кравата. Й. Радичков, ГП, 78. Козарят надаваше грозни викове, тревожно и злобно лаеше кучката, а сред тая врява се чуваше дрънченето на хлопатарите, окачени по врато‑
вете на козите. Ем. Станев, ЯГ, 75. По шосето премина с весело дрънчене каручка. Л. Галина, Л, 33. — После чух и дрънченето на синджирите на тъмничната врата. И пак светна. Друг беше влязъл в тъмницата. А. Дончев, ВР, 246. Внезапно звънецът силно издрънча, .. Дрънченето се повтори и Ната се затича към коридора. Ст. Дичев, ЗС II, 362.