ДУПЧА —Речник на българския език — алтернативна версия

ДУ̀ПЧА, ‑иш, мин. св. ‑их, несв., прех. 1. Правя дупки по някакъв предмет с нещо остро. — На ти сега, долен скъпернико! — говореше ядно той и дупчеше ли, дупчеше, докато гумите заприличаха на изпободена от стрели мишена. Тонич, ГМЗ, 43. Няколко картечници стреляха неуморимо по къщата, бронеизтребителното оръдие дупчеше безжалостно розовото ѝ лице. П. Вежинов, НС, 98. Тъй много са го дупчили куршумите, / че слънцето се вижда през гърдите му! / Тъй много са го били по затворите, / че вятърът минава през снагата му! Д. Дамянов, ПОС, 69.

2. Бода, мушкам нещо с остър предмет. Рано сутрин жените напълват кошовете с разсад, метват ги на гръб и цял ден наведени дупчат с шила земята и забучват стръкчетата. Г. Белев, КВА, 243-244. Лазар Глаушев лежеше на твърдата, ръбеста постилка и не можеше да заспи.. Усещаше той как шетаха едри бълхи по тялото му и го дупчеха като с шило. Д. Талев, ПК, 379. // Бода, мушкам (обикн. кон, магаре), за да го накарам да върви по-бързо. Тоя конник, .., дупчеше усилено коня си, облян в пот. Ив. Вазов, Съч. ХХIV, 9. А ето и друг познайник — Клишарев Ваню. Яхнал едно магаре, дупчи го с петите в корема. Н. Хайтов, ШГ, 215. дупча се страд. Секи ден да му са дупчи [на болния] кожата с обикновена игла по пет-шест боднуванеа на раздалеч един пръст. Ив. Богоров, СЛ, 81.