ДУХОВНИК —Речник на българския език — алтернативна версия

ДУХО̀ВНИК, мн. ‑ци, м. Лице, което има духовен сан; служител на църквата. Противоп. мирянин. Свещеникът го изведе и дълго му говори .. Отначало Найден го слушаше и мълчеше, обронил глава, .. Но подире вдигна ненадейно очи и погледна чича си. Духовникът се зарадва. Г. Райчев, ЗК, 126. — Няма никого, светиня ви, — отговори къщната бабичка и хвърли метлата да дойде да се поклони и цалува ръка на духовника. Ив. Вазов, Съч. ХХII, 144. Даскал Ботя извърна лице към младия духовник. — Отче Игнатий, та това си ти, за бога! — рече той смаян. Ст. Дичев, ЗС II, 73. Само две съсловия от тая група [интелигенцията] — офицерите и духовниците — се отделяха от останалите, не участвуваха нито пряко, нито косвено почти в нито една обща инициатива. К. Константинов, ППГ, 31.