ДУХТЯМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДУ̀ХТЯМ, ‑яш, несв.; ду̀хтя, ‑иш, мин. св. ‑их, св., непрех. Диал. Побягвам, хуквам; духвам. Ръснаха първите едри капки. Иван Верицата облече елечето си, озърна се насам-натам и пак духти да бяга с кофите. Хр. Пелитев, ХО, 59-60. Ей спре, изправи се [детето], на устни палец турна — / но зиналата паст на мъртвия низам / и погледа му тъп съгледало едвам, / през портите назад то духти изведнажка. П. П. Славейков, КП ч. III, 133. Че аз си конче възседнах / че си момиче подгоних. / Духти момиче да бяга / през къпинява поляна. Нар. пес., СбВСт, 624.