ДУШКАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДУ̀ШКАМ, ‑аш, несв., прех. и непрех. Диал. Ду̀ша. Едно [агънце] бе се покачило на майка си, ровеше с крачец по гърба ѝ и душкаше, сякаш я пощеше. И. Волен, БХ, 82. Дядо Стоил излезе с тежки стъпки навън .. Кучето го посрещна в мрака и почна да душка ръцете му. А. Каралийчев, СР, 62. Високите дъбаци, натежнели, мълчат, поглеждат се и крият нещо. Вуте тръгна между тях с наведена глава и почна да душка като куче .., спираше се, оглеждаше, търсеше, заничаше и пак тръгваше. Елин Пелин, Съч. IV, 243. Изведоха на плочата Иван Славовски .. — Ето го палашът, който душкаше по дирите ни, лаеше по нас и обаждаше на господарите си леглищата ни! И. Волен, МДС, 138-139.