ДЪРМИ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДЪ̀РМИ само мн. Диал. Дрипи (Н. Геров, РБЯ).

◊ Вдигам си / вдигна си (вземам си / взема си, обирам си / обера си, прибирам си / прибера си, събирам си / събера си, хващам <си> / хвана <си>, дърмите. Разг.; задигам си / задигна си дърмите. Диал. Пренебр. Махам се отнякъде, напущам някое място; отивам си. — Ще си взема дърмите аз и ще вървя гурбетчия, пък каквото рекъл господ. В. Мутафчиева, ЛСВ I, 23. — Ведо, кучко, да си прибираш дърмите и да се пръждосваш оттук, чуваш ли? Ст. Марков, ДБ, 199. Цеца огледа стаята, надзърна под Дониното легло. — Всичко си е взела — повтори тя гласно. — Дали пък наистина не си хвана дърмите? Б. Болгар, Б, 69. — Бай Симеон ме прати — глухо измънка Шериф. — В затвора да те беше пратил — изсумтя Савата. — Наръга добрия човек. Вдигай си дърмите и да те няма тука. Не мога да те гледам. В. Ченков, ПС, 58. — Стига мари, моме! — .. — стига си дра гърлото да ни кандардисваш за твоята прехвалена комбайна, ами си обирай дърмите и върви отдето си дошла. Ст. Марков, ДБ, 261. — Бременна е, рекох, бременна... Онзи хаймана сторил белята и хванал дърмите нанякъ‑

де... Страхува се да не научи баща ѝ... Й. Стоянов, ПД, 79. Не си гледам дърмите. Диал. Не стоя мирен.