ДЮДЮКАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДЮДЮ̀КАМ, ‑аш, несв., непрех. 1. Със свиркане или с викове дю-дю, у-у-у изразявам неодобрението си от някого или нещо. Турци и цигани се трупаха от двете страни на улицата, крещяха, дюдкаха, хвърляха камъни връз комитата. Д. Марчевски, ДВ, 205. По правило до започване на представлението публиката трябваше да почака длъжко. През това време оживлението нарастваше. По-нетърпеливите почваха да дююдкат, отначало несмело, а после оглушително. П. Мирчев, СЗ, 152. До 1891 година българите в града не могат да празнуват "Кирил и Методий", защото целият площад "Тракия" се загражда от касапи,.., побойници и бабаити, които замерват празнуващите българи с черва, копита,.., дюдюкат, бият тъпани, за да заглушат молебена и речите. Н. Хайтов, А, 54-55. Този път голът дойде отдясно. По-голямата част от публиката остана притихнала, ала тук-таме свиркаха и дюдюкаха. А. Наковски, БС, 80.

2. Свиря с уста или на духов инструмент, приличащ на дудук. Запя нисичко:.. Той не можеше да пее, гласът му беше дрезгав. И като видя сам, че нищо не излиза, млъкна, изду бузите си и започна да дюдюка същата песен, като че свиреше на кавал. Й. Йовков, ЧКГ, 43. Започваше [ Заяко] да дюдюка с окарината. Й. Радичков, СР, 91