ДЯВОЛИТ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДЯВОЛЍТ, ‑а, ‑о, мн. ‑и, прил. 1. Който е хитър, находчив, остроумен или насмешливо шеговит. — Вълко, наистина ли ще избиеш много турци, като се захване боя? — питаха го лукаво дяволити войници. Ив. Вазов, Съч. VI, 119. Моите ученици бяха будни планинчета, остроумни и дяволити. Кр. Григоров, ОНУ, 141. Едно мургаво, дяволито момче, секретар на кооперацията, ни водеше и съчиняваше невероятни ловджийски "преживелици". Н. Стефанова, РП, 103. В "Краят на Содом" от Зудерман Будевска играе Кити — дяволитата хитруша. Ст. Грудев, АБ, 109. Ох, дяволити, дяволити са те, нашите селски изгорничета и знаят какво да рекат и как с очи да погледнат, та и мъртво сърце да трепне. Ц. Церковски, Съч. III, 70.

2. Който съдържа или изразява хитрост, находчивост, остроумие или насмешлива шеговитост. Изведнъж тя забеляза едвам сега Боянова, вгледа се в него, нещо насмешливо и дяволито мина по лицето ѝ, след това се обърна и заигра с кучетата. Й. Йовков, ПК, 117. — Минке, ти сърце нямаш ли?... — Имам, имам, батьовци — току то е надълбоко. И засмее се Минка, пък вдигне вити

вежди и ги простреля с черни дяволити очи... Ц. Церковски, Съч. III, 84. Дяволита усмивка играеше по устните ѝ. Ив. Вазов, Съч. ХХVI, 28. Когато се усмихва, на устните ѝ се появяват две дяволити трапчинки. А. Каралийчев, С, 140. Па и какви весели песни пеят тие луди и палави коритани! Весели — и сѐ малко дяволити. Т. Влайков, Съч. I, 1925, 189.

— Друга (диал.) форма: гяволѝт.