ЕЛЕГИЯ —Речник на българския език — алтернативна версия

ЕЛЀГИЯ ж. 1. Литер. Лирическо стихотворение, пропито със скръб, с тъга. Между стихотворенията на Дебелянов, в основата на които стоят негови лични преживявания, като най-характерни могат да се посочат прекрасните елегии "Пловдив" .. и "Аз искам да те помня..." Лит. ХI кл, 85. Пръв пожела да се освободи от нея [позорната действителност] .. Димитър Бояджиев, нежен поет на елегии и сонети, облъхнати от аромата на френската поезия. Н. Лилиев, Съч. III, 43. // В античната поезия — стихотворение, написано в двустишия от хекзаметър и пентаметър, съдържащо размишления на поета.

2. Муз. Вокално или инструментално произведение, пропито с тъжно настроение. Улицата беше пуста и тиха .., зад спуснатите транспаранти и завеси не се мяркаше никой. Само от един разтворен прозорец несръчни ръце с тромав такт свиреха елегията на Масне. Ем. Станев, ИК I и II, 102. По нивята .. се беше бялнало от орачи, от които се чуваше викане, свирене и негде старата елегия, в която се възпяваше или юнащината или смъртта на загиналите юнаци. Ц. Гинчев, ГК, 371.

3. Прен Книж. Тъга, скръб, меланхолия. И великолепният епос на негова живот се завърши с една тиха елегия. П. П. Славейков, Събр. съч. IV, 131. Да царуваш в такава една страна, дето животът на народа е елегия, аристокрацията му — епиграма, демокрацията — епитафия, трябва да имаш доста хумор. П. П. Славейков, Събр. съч. VI (2), 158-159.

— От гр. Tλεγεία 'тъжна песен' през рус. элегия.