ЕХТЯ —Речник на българския език — алтернативна версия
ЕХТЯ̀, ‑ѝш, мин. св. ‑я̀х, прич. мин. св. деят. ехтя̀л, ‑а, ‑о, мн. ехтѐли, несв., непрех. 1. Звуча силно и продължително, обикновено с ехо, и се разнасям надалече; еча. А в това време топовете при Драгоман ехтяха. Ив. Вазов, Съч. VI, 125. Над златното поле ехтят песни и се носят на вълни чак до небесата. Елин Пелин, Съч. I, 161. Велегановата камбана ехти тържествуващо, в черквата се отслужи благодарствен молебен, а оттам генералът се отправя за руското вицеконсулство. К. Странджев, ЖБ, 69. Гласът му ехти като йерихонска тръба. Целият пламти от напрежение и силни чувства. А. Каралийчев, С, 273. Рената си отдъхна и му викна: — Благодаря ти за хубавата вест! Но гръмогласно "ура" ехтеше на всеки ъгъл и заглуши думите ѝ. М. Грубешлиева, ПП, 186. Продължителен кучешки лай ехтеше в долния край на селото. Кр. Велков, СБ, 31. През полето препускаше шейна, запрегната с два силни коня,.. По юздите им ехтяха звънчета: звън-звън, звън-звън! П. Бобев, ЗП, 126. Клетвен кънтял е Балкана. Смели ехтели слова. В. Марковски, ПЗ, 320. ● Обр. Тя [девойката] беше лишена от дара на огнено красноречие, ала в простите ѝ, но точни и силни, думи ехтеше протестът на тридесет хиляди угнетени същества, които работеха от сутрин до вечер за господарите на тютюна. Д. Димов, Т, 278. Столетия ще минат, / а славата му мила сѐ громка ще ехти. Ив. Вазов, Съч. III, 206.
2. За пространство, зала, помещение и под. — изпълнен съм със силен звук, който обикн. отразявам, създавайки ехо, ек; еча, кънтя. Когато театърът ехти и се тресе от техните ръкопляскания, на артиста става добре. Ив. Вазов, Съч. ХII, 183. Кръчмата ехтеше от смеха му. Елин Пелин, Съч. I, 29. Теснините надолу по реката ехтяха от гърмежи. Д. Талев, И, 547. От сутрин до вечер софийските улици ехтяха от грохота на моторизирани колони, които отиваха на юг. Д. Димов, Т, 367. Вижда в среднощната доба, че нейде през гневна тъма / иде трагична комета.... Клисури и урви ехтят. В. Марковски, ПЗ, 236. Дворецът ехтеше от ботушите и шпорите му. Й. Вълчев, СКН, 267. Вратите затворени, кулите пусти. Ни рог, ни звън. А само преди два дни и крепостта, и цялата околност ехтяха от волна глъчка. М. Смилова, ДСВ, 91-92.
3. Остар. Пъшкам, охкам, стена (Н. Геров, РБЯ).
◊ Ехтя в (на) ушите; ехтят ми ушите. Имам измамното чувство, че чувам нещо, което е звучало, но вече не звучи. А думите на Странджата, силни и трогателни, още ехтяха на ушите му. Ив. Вазов, Съч. VI, 18.