НАРЀЧИЕ

НАРЀЧИЕ1, мн. -ия, ср. Езикозн. Неизменяема част на речта, означаваща признак на действие, на друг признак или на предмет, която в изречението има функция на обстоятелствено пояснение, предикативна функция или служи за уточняване съдържанието на изречението, напр.: бавно, добре, горе, рано, твърде, жално и др.

НАРЀЧИЕ

НАРЀЧИЕ2, мн. -ия, ср. 1. Говор, диалект. Когато и творците, за да бъдат разбрани, не ще намерят за нужно да пишат на друг език освен на разбираемия от всички, майчиният ще остане само на бабите, както вече само за бабите останаха местните наречия. Б. Болгар, ПД, 129. Да кажа няколко думи и за помашкото наречие в Чепино. Ив. Вазов, Съч. ХVI, 57. Писал е [Рабиндранат Тагор] на бенгалско наречие, получило гражданственост в индийската литература. ЛФ, 1956, бр. 4, 4. Новите пословици, записвани в Трявна, бяха повече по източното наречие, което се различава от западното. П. Р. Славейков, БП II, 7. Наречието, което говорят всичките жители, догдето захващат Родопите,.., е по-известното "рупско" — чисто българско. Ст. Шишков, ЖБ, 13. // Изговор, произношение, които са присъщи на даден говор, диалект или език. — Мисирец търся да си купя малко — каза той с твърдо балканджийско наречие. Ст. Марков, ДБ, 157.

2. Разш. Език2. Залови се разговор между русите и тях на едно ново славянско наречие. Ив. Вазов, Съч. VI, 93. — Господине, позволете — вие сте руси? .. Той стотият път беше получавал това питане в Западна Европа,.., поради славянското му наречие. Ив. Вазов, Съч. ХХV, 167.

Списък на думите по буква