НАРИЦАЛО —Речник на българския език — алтернативна версия
НАРИЦА̀ЛО, само ед. неизм., ср. Диал. Име, прозвище. Беше надумала Петра да му даде титла на благородство и да го нарече Комит. С това име го и наричаше тя винаги, но той кога как му прилегнеше, не пропущаше да ся не подиграе пред приятелите си с това гръцко нарицало. П. Р. Славейков, ПИ, 80. // Име, прозвище, с което нещо или някой се нарича, но без основание, без да го заслужава. Гледайте да бъдете человеци достойни, а не само нарицало. СбНУ ХV, 9.
◊ За (на) нарицало. Диал. Колкото да се каже, на думи. — Аз ще си отида. Аслъ̀ аз само за нарицало стоях в мезлиша. Да се облъгвате с мене. П. Тодоров, Събр. пр II, 425-426. На нарицало мъж да ми е, че туй то. ПСп, 56, 326.